Жетва ♥ ЧУДОМИР
(„ Връщане от равнищата “, Владимир Димитров - Майстора, 50-те година на ХХ в.)
Жетва
Голяма равна равнища на Синьовец, със скорушата и черните къпини по синура, която се е проснала от дола до Юрушките гробища чак, през днешния ден има посетители. Цяло ято жетварки с Драгоман Коя отпред са накацали из нея. Екнали са рътлини и долища от песни, съскат сърпове-змии, кълват с дългите си клюнове паламарките и пот се лее по заруменели страни. Падат подкосени тежки ръкойки, поемат ги вързачите, приклякват, забиват кривела, сякаш ги изтърбушват, и вързоп до вързоп се стеле из стърнището. Отзад Драгоман Койо постепенно отбира по-дългите отрези, топи ги във вода, с цел да прави от тях въжа, и понякога спре, дигне ръка над вежди, изгледа радостно натегналото от плод поле и дълго я държи по този начин, като че ли му козирува. Той е наш родственик. На младини водил жътварки по Румъня и оттова си е получил прякора.
Една от жетварките е изпреварила всички. С черен сукман и черна кърпа, тя е направила бездънен пробив и като че ли не жене, а коси. Ръцете й сноват бързо като на стан. Върти сърпа, без да поглежда настрана, без да се изправя, и безшумно, тъжно, проточено си пее:
Радки лее, блага, мамина…
гдето те видя, де срещна –
все плачеш, все си плакала…
Това е мама. Жетварките са свои хора – близки и родственици, – та никой не мисли сили и умелост да мери с нея. Безполезно е. Нека върви напред. Като стигне до синура, няма да навлезе в непозната равнища, ще се обърне против тях и ще им помогне.
Преди години, когато ни идваха на помощ жетварки от Етъра, една ли се е опитвала да я наджене и не е успявала. Засилят се, разбързат се първоначално, дордето премалеят и ги подпре буца в гърлото, па махнат с ръка:
– Божкее!… Та това женище е змейничево ма! – И се тръшнат грохнали върху някой вързоп.
А пък то какво ти змейничево. Едно дребно и изсъхнало създание, дето и на мравка не може път да мине, ни човек в очи да огледа и гдето от мрачно до мрачно знае единствено едно: работа, работа, работа.
Слънцето – нажежен палешник – се е спряло горе на дядовите Милчови кошари, стои като заковано и не мърда. Да се падне на Рача Ковача да го стисне с дългите клещи, да го постави на наковалнята, че да го пухне с огромния чук, ще цвърне и ще пръсне искри, та ще замирише на опърлено из цялата Тунджанска котловина.
А пладня е още надалеч. Трябва да пожънем захванатото, да се върнем още един път и тогава обедът ще дойде. Ще свием колело тогава под сянката на скорушата, ще се нахраним бързо и лакомо и ще се натъркаляме кой където свари в близост и всички незабавно ще заспят. Само аз ще се превивам и хвърлям по всички страни и няма да мигна, тъй като ме болят всички мускули и стави по тялото. Аз и мама, несъмнено, която в никакъв случай през деня не спи и или ще чисти плевели, или клас ще събира из равнищата.
Ако ме види или чуе, че попъшквам, ще пристигна при мене, ще приклекне и постави главата ми на коляното си, ще забие пръсти в залепналата ми от пот коса и безшумно ще ми шепне:
– О, о, на мама даскалчето, ученото ми, с меките ръце. То не е привикнало още, горкото, изморило се е.
Ще рови из косите ми, ще духа в тях с уста за хладина и аз ще не помни болки и отмалялост, ще ме унесе, унесе, до момента в който потъна в златното царство на сънищата.
Заспивал ли е някой от вас, отпаднал от отмалялост, измежду полето, върху майчино коляно?
Галила ли го е нежно майчина ръка и шепнала ли му е думи елементарни, които опиват като билки и като с магия ви приспиват?
Ако не сте изпитвали тази наслада, нищичко не знаете.
Пладня е превалила към този момент. Сянката на скорушата се е измъкнала незабелязано из нашата равнища. Прескочила синура и слънцето пържи ли, пържи на Драгоман Коя тлъстия нос. Мама измъкнала коляното си, поставила главата ми на вързоп и жъне сама. Съвсем наоколо, в прилежащата равнища, остро и ритмично проехтява:
– Път-път-пътпъдък-пътпъдък…
И отново настава тишина. Драгоман Койо се сепва, надига се, бърше изпотения си нос, почесва се под мишницата и като вижда мама, се провиква:
– Хайде! Ставайте, че притъмнява!
Надигат се един след различен сънни жетвари, плискат се с вода, пристягат пояси и колани, сграбчват сърпове и работата почва още веднъж.
Страшна горещина е. Наоколо трепти и прежуря. Небето като опален връшник суши ризите по гърбовете и дребни мушици кръжат към главите ни. Клепачите са зачервени, а по устните ни пълзи солена влага. Аз едвам дигам огромната дамаджана, пия, пия и се не утолявам. Още малко, още малко, и кръстците ще прострат дълги сенки из стърнището, ще лъхне студен вечерник, а равнищата едвам е стартирана. Три дни поред би трябвало да идваме, до момента в който я пожънем. Три дни прашен дълъг път ще се бие до село и назад, до момента в който падне последният клас и кръстците като новобранци се наредят в строй из равнищата.
Само мама няма да си пристигна.
Ще натроши клас в шепата си, ще духне шлупките и ще рече:
– Хляб е то, майка, жито като злато е, на, като че ли гълъб с човка зърно по зърно го е отбирал. Готовичко е, узряло е, узряло е, та даже презряло, а е под намерено небе. Буря може да свие и да го орони, градушка може да го удари, би трябвало да се бърза и да се прибере в точния момент. Идете си вий, идете си, а аз ще остана да откъсна още някоя ръкойка по хладното.
И като подреди на сестрите какво да ошетат и по какъв начин да нагостят жетварите, ще ни изпрати до синура и ще се върне да завърти сърпа още веднъж. Притъмнее ли напълно, ще се свие до някой вързоп, ще дремне като заек с отворени очи и ще чака да огрее месечината.
Покаже ли й се голата глава горе над дядовите Милчови кошари, ще рипне още веднъж и сам-сама в нощта измежду заглъхналото поле, като някакво необичайно и приказно привидение, превита надве, ще жъне, ще жъне, до момента в който почнат да капят една по една звездите от небето и ситна утринна роса ороси бледото й и морно чело.
Из: „ Под шарената рогозка “ (Избрани разкази и фейлетони), Чудомир, ДИ „ Отечество “, София, 1981 година
Картина: „ Връщане от равнищата “, Владимир Димитров - Майстора, 50-те година на ХХ в.
